Отново гледам нощното небе,
а за компания - поредната безсъница
и днеска се отрових със кафе
вреди ми , но не мога без вкуса му.
Един щурец скрибуца изморен
по тънката ми струна се разхожда
мелодията ме отнася пак при теб
и ми напомня ,че е невъзможно
да върна пак онази юлска нощ
в която слях се цяла със кръвта ти,
а после плаках и безумно ме боля,
че не запомних пътя към душата си.
И се залутах между сринати надежди
и хилави проблясъци на разум....
На сол да стана , ако пак погледна
назад , където те оставих!
Какво си помисли ?- Че от болка вечно ще лазя,
и че щом те обичам , въобще не умея да мразя?

Наистина ти е време да загърбиш миналото.
Прегръщам ви...

от лошите спомени и омразата няма нужда просто гледай напред. желая ти успех

Смущава ме само малко грапавият финал. Давам си сметка, че е много лично...И все пак?
Поздрави за този и за много от предишните ти стихове!