Какво си се заблещила , Луна

в прозореца ми - зла и ококорена

не ти ли стига твойта светлина,

че  ми открадна всички сладки спомени.

Светлееше ми , като го погледна

и заблестяваха светулки от очите

усмивката му - медена и нежна

ми даваше криле и аз политах.

Гласът му галеше , като коприна

и плъзваше по мен ръце  копнежни

а аз замирах , дъх не ми оставаше

и се разливах без остатък-центробежно.

И дишах  залепена до гърдите му

опиянена и на пресекулки,

но не от вино  кърваво  червено

а от това , че ме държеше , като в люлка.

И ми шептеше топло във ухото,

че съм страхотна и че му е хубаво

сега го няма ,  липсва ми ужасно

и ме е страх , като дете изгубено.

А ти блестиш....нахална и озъбена

като че ли те радва моето безсъние

ще те начупя цяла на парчета

да видиш , клетнице , без него как се чувствам.

...отново и отново...
Прегръдка, миличка!
Защото те обичам...

...и сИ страхотна!чудесен стих!

Настръхнах като го четох - много силен стих!!!
Невероятна си - поздрави:)))
http://www.youtube.com/watch?v=d-y2Y4OsmFs&feature=related

мълча си със стиснато гърло...