И той сънува чудеса по Коледа,
но рови в кофите , за да нахрани кучето
ако намери хляб го рони на врабчетата
и осъзнава...всъщност те са чудото.
А после тихо сяда на бордюра
брои снежинките до фанатична точност
така забравя колко е студено
и му е топло в тази бяла непорочност.
Очите му са празни.Гледа в себе си.
Отдавна в тях не е надничала надежда
понякога протяга и ръце , но ги отдръпва
не е просяк...поглед свежда.
А после тръгва.Няма си посока
върви , където водят го краката.
Намира фас и скришом се навежда
от студ не чувства даже и сълзата си.
И грейва , като слънцето през юли
съзрял във парка снежният човек
и как децата са го украсили
със шапка , шал и скъсано елече.
А моркова е толкова оранжев
изглежда вкусен , сочен и примамлив...
защо му е на снежко- ще окапе
а той поне веднъж ще се нахрани.
Оглежда се.Наблизо няма никой
посяга да изтръгне веселия нос
но отминава.Пак сърцето го е спряло
и си повтаря-"Никога не съм обичал моркови"
Навън замръква.Става по-студено.
намира тъмен , но отключен вход
и свива се със кучето прегърнат
усмихнат и доволен от живота.

Доста хубави стихове има в този блог:)
.......
А този ме разплака...
Поздравявам те,че можеш да го видиш,да го усетиш,да го почувстваш така!

tajno..., no tova e 4ast ot deistvitelnostta... a kak neiskam da e taka

Днес те чета и плача , дълбока душа си...!