Казах сбогом на приятелка...
лакома земята я посрещна
пръстите изтръпнаха от тежест...
уж шепа пръст  държах, 
а беше много тежко.
Побързах розата да  хвърля ,
да се избавя бързо от бодлите,
но те ме дращеха дълбоко във душата
не в пръстите , в сърцето бяха впити.
А после чу се онзи грозен грохот
небето стисна зъби посиняло
и няма я....
като че ли не е била-
нито усмивка , нито глас , ни тяло...
Просмука се от ситен дъжд чадъра
а мен ми беше сухо във устата
сега ще си прегърна спомена
и тичам да дочакам пак зората.